Чувам, спориш с огледалото лъстиво,

излъгало било, че си красива,

грабваща дъха жена, икона жива...

Знам, глезиш се, но ти отива.

 

Бенка, бръчици. Затуй ли негодуваш?

И гърбичката над нослето, чудна е.

Често в утрини, преди да се събудиш,

любувайки се, първо тях целувам.

 

Забравяш бързо смешните тревоги,

щом себе си в очите ми познаеш.

В напразен опит да изглеждат строги,

там все надничат ласка, обожание.

 

Пред теб разстъпват се, буят тревите;

ухаеш на озон, на буря лятна.

Мигом живва, вкусвайки косите ти,

дори лениво кретащият вятър.

 

Табун гърдите ти - препуснали коне,

на стреме и седлото неподвластни;

не смогва лудналият дъх да ги възпре,

ни силната ми длан да ги обязди.

 

Даряваш с устните жаравна тръпка;

сладост е и нечовешки спазъм.

Нестинар съм уж, ала пристъпвам

в лоното им с мъничко боязън.

 

Жадувам в теб и друго - необятното;

Кладенчова глъб и хлад целебен,

ту вис замайваща, невинаги понятна,

полет, музика... Вълшебство е.

 

Е, да, за разлика от мен, безгрешния,

не си съвсем лишена от кусури.

Молци пируват с рокли в дрешника,

ти джинсите изтъркани обуваш.

 

Не отбираш от изтънчени превземки,

нахлузваш маратонките си боса.

Същински водопад си, с извънземни,

по детски нескончаеми въпроси.

 

Аз всичко, ама всичко ще преглътна,

сама разбираш колко ми е трудно.

Но когато накъсял, уви, е пътят ни,

пак бих желал до мене да се будиш.

Дълги и изчерпателни...

Буквалист съм. Ще ми се да влагам повече интуитивност в онова, което пиша - само няколко стихчета, но те да предоставят на читателя множество субективни тълкувания и, съответно, по-голямо поле за въображението му. Но, пусто, не ми се удава. Затуй карам едно към едно - ето ти, читателю, наготово картини, нарисувани с думи - разглеждай на воля! :)))
В стиховете ми честичко е застъпена темата за жената. Нейният леко идеализиран образ, такъв, какъвто го поддържам в моето съзнание. Опитам да го претупам набърже, но... ха едно, ха друго и докато се усетя, стихото тъй брадясало, че се проточило чак до коленете ми. Пък и как, само в няколко редчета, човек да опише едно Явление? :)) Ми, не ми се получава и това си е. :)))
Имам и друг проблем - лексиката. Речникът ми е бъкан с толкова думи и синонимите им, че ако можеш да го погледнеш отстрани, все едно е в деветмесечна бременност. Думи, думи... И всичките се смятат за най-важните в речника, пък и амбициозни до немай къде. Тъкмо обявя, че съм приключил със стихото - тутакси настава вой: ""Ами аз?!... И мен забрави!... И мен, и мен...! Не е честно! Смяташ, че съм излишна ли?!"" И други подобни обидено-разстроени възгласи. Нося мека душа. Мушкам ги в стихото, мушкам ги... А после дойде някой, като Тера, и с две думи констатира очевидното: "дълги и изчерпателни". :))) То да беше само Тера, да си затворя очите, ама и други има като нея, бол. Мързи ги да четат ли, що ли? :))
Ох, то май и коментарът се получи като стиховете ми - дълъг и изчерпателен. Изглежда съм рецидивист. :)

Не беше критика, просто констатация.
Аз предпочитам стил хайку, малко думи, но те карат да се замислиш. Всъщност това й е хубавото на поезията - да не се мориш много да пишеш, изокаш се, както казва Чудомир, пък кой каквото разбрал, разбрал, негова си работа. :)
Въпреки че ми е познато това, което казваш - думите напират и докато не ги изпишеш всичките, не мирясват. :)
Отгоре съм написала обаче "Хубави ги пишеш", но ти си се хванал за втория ред и си му направил анализ. :)

Няма такова нещо, съвършена съм отвсякъде :) Кой кат' мен :)

За лицевите мускули, диафрагмата, та чак и ресничестият епител се включва в хорото. :)) Не споменах за влиянието на смеха върху секрецията на ендорфини, серотонин и останалите двама членове от бандата - обичайните заподозрени при възникване на усещането за човешкото ерзац щастие. Все още не съм завършил обемния си труд по темата. Какво, не вярваш, че трудът ми е ОБЕМЕН ли? :))) Както и да е... доволен съм, че внесох своя скромен вклад в създаването на позитив у теб.
Извини ме, но поради напредналата си възраст и съпътстващото я старческо недовиждане, диплопия... и други офталмо-гадости, съм помислил усмихнатата скобичка в твоето коментарно заглавие, за съюза "но". Оттам насетне, сама разбираш, смисълът на обширното ти обръщение придоби откровено-укорителна нотка. Всеизвестно е (ако не вярваш, питай първия срещнат), че аз съм един твърде чувствителен чиляк. Е, не чак болезнено, но дълбоко - да. Беше ми трудно да го понеса, разстроих се, но понеже съм кораво копеуе (ако не вярваш, питай първия срещнат), успях да изляза от унинието, което опитваше трайно да се настани в мен. Оф, само се оплаквам. Трябваше да се държа по-зряло, уважително, даже и да вдъхна доза респект у малцината, които не само се прежалиха да прочетат стихото, но и да турят няколко коментарни лафа под него. Ама...
И друго щях да казвам... А, да - хайку-то. Красота! Синтез! Аджеба, не ми се удава. Сътворих едно, обаче, таман да го публикувам (ето, видите ли, и Платан даде своя принос към хайку-съкровищницата), то взе, че ми се изрони между пръстите. Колко са 17 срички! Оризчета. Секаш вдън земи потъна. Само да ми се мерне някой ден! Ще му пришия поне десетина куплета, та да се чуди - хайку ли е или на Платан поредното стихо.
Хайде, бъди здравичка! Беше ми приятно да разменя две-три думички с теб. :)))

Птиче горско, вятърът ли те довея, котка ли те присурна тъдява? А може и оня, Рогатият, да те е подскокоросал. Честно, стреснах се като предположих това, последното. Добре, че имам вкъщи светена вода. Китка чемширена не намерих, направо от шишето ръсих отгоре си. Ама обилно! За по-сигурен ефект, накрая ударих и няколко едри гълтока. Хеле, размина ми.
Ха добре си дошла! Гледам и Самочувствие си довела със себе си. За компания сигурно. Харно, където един, там и двамца. Място бол, обаче храна на другарчето ти няма да предложа. Гледам го - бая се е ояло (да не му е уроки). Ако огладнее толкова, че чак да стане нетърпимо, нека се качи горе, в стихото, и да си папка колкото му душа поиска. Ама наред, а не да избира само тлъстите хвалби към лирическата. И от кусурите й да опита, вместо салата. Верно, салатата не е добре подкиселена, ама това е положението. Всеки път, като реша да туря оцетец на женски кусури - що да видя - в шишето пак останали едва няколко капки. Съдба е навярно... Извини, че се отнесох така, малко неглиже, към спътника ти. Ако трябва да съм искрен, подхождате си, направо сте си лика прилика. Другия път пак да го доведеш, чу ли!